За мен

Някак си станах учен за цял живот, вероятно заради вдъхновяващите учители, които имах в Уелс през 50-те на миналия век. Но дълбоко в себе си винаги съм таил желанието да бъда писател. Учените, разбира се, трябва да пишат или се заличават като такива, но научното писане е толкова често многословно и непроницаемо, че укрива толкова, колкото и разкрива. Опитах се да съчетая двете професии дори при писане учебници до степен, че един студент веднъж ме попита „Това ли е учебникът за курса?“. Уверих го, че е и попитах защо е объркан.  „Защото седнах снощи и го прочетох целия“, отговори той. Бях много щастлив да чуя това.

През 1960 г., когато бях студент в университета на Уелс, бях зашеметен от появата на толкова много нови страни, особено в Африка, и развих голям интерес към този континент. Това в крайна сметка ме заведе там като аспирант в Университета на Източна Африка, намиращ се в Кампала, Уганда, където Уоршипфул Компани ъф Голдсмитс финансира докторантурата ми и така след време си осигурих първата позиция на университетски лектор. Вълнението никога не изчезна, но през 1970 г., точно преди режимът на Иди Амин да вземе властта, приех назначение в университета на Източна Англия, в Норуич. На тази длъжност бях член на екипа, който първо създаде  „Училището за изследване на развитието“, а впоследствие бе негов управляващ и преподавателски екип. В крайна сметка станах декан там и работих в много страни по света като консултант. Най-важен сред тях бе ангажиментът ми в Саудитска Арабия (1970-1974 г.), където очарованието ми от историята ме подтикна да изследвам и напиша биографията на Хюсеин, кралят на Хеяз – първата ми книга, публикувана през 1979 г.

През 1980 г. бях поканен да стана правителствен съветник на Фиджи в Тихия океан, където прекарах три години. Осъзнавайки че започвам да се поддавам на съществуване като „ядач на лотоси“, приех предложение за работа в университета в Индиана и отлетях за Блумингтън, САЩ, където прекарах следващите 24 години. По време на един отпуск през 1992 г. получих Фулбрайтова стипендия за посещение в България.

Бях помолен от една българска дама, на един мост в Бат, Великобритания, да посетя страната ѝ, където след падането на комунизма през 1989 г. се създавал първият „демократичен университет“. Вече бях развил интерес към изграждане на университети и ведомства и бях правил това в Обединеното кралство, Испания, Боливия, Азербайджан и няколко други места. Доста изненадващо бе да открия, че българският университет се състои от две стаи над магазин за хранителни стоки, но мотивацията и енергията на създателите му бяха такива, че се ангажирах с този проект и днес университетът обучава 14 000 студенти в съвременна и просторна сграда.

Продължих ангажираността си в България, изградих и кръг от приятели и бивши студенти, посещавах страната почти всяка година и приех втора Фулбрайтова стипендия, за да отида отново там. В крайна сметка, когато дойде време да се пенсионирам от университета в Индиана, дойдох да живея в България, където вече бях написал няколко книги (на английски и български), посветени на страната и останах тук. Като учен паднах в капана на писането  „за да бъдеш публикуван“, но вече осъзнах, че най-важното е да пишеш, за да бъдеш четен.

Светът се промени извънредно много по време на моя живот. Писах докторска си дисертация с писалка, шишета мастило и дълги тиради на хартия – много подобно на начина, по който Шекспир ни предаде шедьоврите си. Сега хората почти нищо не пишат във физическия смисъл на думата, и писането на ръка след хиляди години практика почти изчезна. В щата Индиана е спряно преподаването на стенография, тъй като  „студентите нямат нужда от нея“. Книгите все по-преобладаващо са нещо, което да даунлоудвате вместо да купите от рафта на книжарницата. Следователно решението ми e отсега нататък всичките ми книги да бъдат и електронни, тъй като това е пътят на света.

Кратко CV на Рандал Бейкър изтегли от ТУК

  • 1
  • 2
  • 3
Предишна Следваща

Adopting Eldar: Joy, Tragedy and Red Tap…

Adopting Eldar: Joy, Tragedy and Red Tape

- The 13-year old boy initiates the process himself- None of the boy's living parents has ever met each other, and they do not share a common language.- He comes...

Виж още

Българиана

Българиана

  Главният мотив за решението му е, че тук живеят повечето от приятелите му, с коитоможе да общува дори без предварителна уговорка за среща, направена седмица по-рано. Много от приятелите му...

Виж още

Празна количка